Казват, че иранският народ е горд и че с обявените резултати от изборите за президент на 12 юни управниците му засегнаха неговото честолюбие. Не им се видя на хората реален вотът, оповестен преди законния час за затваряне на урните. Не повярваха те, че за губещия популярността си Махмуд Ахмадинеджад са гласували 24,5 милиона избиратели, т.е. 8 милиона повече, отколкто преди четири години. Осъмниха се привържаниците на реформаторски настроения Мир Хосейни Мусави, че той е взел едва половината от гласовете, подадени за президента консерватор.
И иранците излязоха от домовете си.
От 13 юни улиците и площадите на Техеран гъмжът от стотици хиляди протестиращи граждани, които отказват да признаят изборите въпреки палките, въпреки побоищата, въпреки убитите, въпреки жестокостта на ислямската специална милиция, въпреки заканата на върховния лидер на страната аятолах Али Хаменей. Дали той все още има предишната власт или е попаднал под сянката на Ахмадинеджад? Дали в Иран няма да се установи военна диктатура? Дали ще се разедини Съветът на пазителите, което ще разклати основите на ислямската република?
Едва ли някой днес може да даде точен отговор за това какво ги чака иранците. Знае се само едно – хората продължават да изпълват улици и булеварди, въпреки забраната за протести и упражненото от властите насилие. Понякога те вървят мълчаливи, облечени в черно, и само шепотът помежду им и общата им болка ги превръща в несломима верига. Друг път недоволството взима връх и виковете на млади и стари, мъже и жени отекват в щитовете и каските на силите за сигурност на развихрилия се брутален режим. Казват, че към демонстрантите се присъединяват представители на редовната полиция, а през последните дни - и духовни лица… Потокът на недоволните изглежда безкраен. Защото иранците се борят за своята свобода, за гражданското си достойнство, за правото си избирателният им глас да бъде отчетен и законно преброен. Борят се да живеят в държава без терор и насилие. И в тази борба те рискуват и дават живота си.
Твърди се, че жените и младежите на Иран са сърцето на битката.
Простреляната в челото студентка Неда Солтан се превърна в символ на въстаналия за правата си Иран. Бликналата от устата й кръв заля света с мъка и възмущение. Нарекоха я “Ангелът на свободата». А колко ли други издъхнаха като нея, чиито мъченически край скромната камера на очевидеца не успя да заснеме? И как си позволиха властите в една ислямска държава – против ислямския закон, наложен от самите тях, да затворят вратите на джамиите си за служба в нейна памет? И да разпръснат скромното опело под открито небе с части от религиозната си милиция?  
Свидетел на този срамен акт е коментаторът колонист на в. “Ню Йорк Таймс” Роджер Кохен. Един от малцината присъстващи на траурната церемония за Неда, той пита младата жена, застанала до него, дали се страхува. Отговорът й е кратък и ясен: “Да, страх ме е, че кръвта, пролята за каузата ни, може да отиде напразно.” Друга млада жена – студентка, изпраща анонимно съобщение до американския журналист. В него тя казва: “Утре ще участвам в демонстрациите. Вероятно ще има насилие. Може би ще съм една от тези, които ще бъдат убити. Сега слушам всичките си любими песни. Дори ми се иска да танцувам на някои от тях. Винаги съм предпочитала да имам тънки вежди. Да, вероятно ще се отбия във фризьорския салон, преди да отида утре на протеста.” Текстът й завършва с думите: “Пиша тези непредвидени изречения за хората от идното поколение, за да знаят те, че ние не бяхме изпълнени с емоция под натиска на приятелите си. За да знаят те, че ние направихме всичко, което можахме, за да изградим по-добро бъдеще за тях. За да знаят, че нашите праотци попаднаха под властта на араби и монголци, но не се предадоха на деспотизма. Тази бележка е посветена на утрешните деца.”
Роджер Кохен споделя, че свежда чело пред младежта на Иран и се прекланя пред нейната просветеност и смелост.
Какво ли би казал нюйоркският коментатор за младите хора на България? Докога някои от тях ще се хвалят, че политиката не ги интересува и че нямат никакво намерение да гласуват на каквито и да било избори? Та нима те не си дават сметка, че с подобни изявления унижават собственото си достойнство на граждани?
От българските младежи днес не се иска да мрат като връстниците си в Иран, а просто да докажат, че заслужават да живеят в демокрация.