Островът
Според легендата името си о. Персин получава от дъщерята на турски бей – Персина, която пристава на български момък. Потерята, която е изпратена да ги преследва, ги настига и убива момъка на място, а Персина по заповед на баща й е завързана гола за една върба на острова и комарите изпиват всичката й кръв.
Персин е най-големият остров на Дунав и е българска или румънска територия според това откъде минава талвегът на реката. Дължината му е 16 км, а ширината – 6 км. Почвата е необикновено плодородна, вероятно поради обстоятелството, че при ежегодните наводнения клозетите от Югоизточна Европа обилно я наторяват.
Остров Персин беше държавно земеделско стопанство. И при най-небрежно обработване на земята тя даваше обилен плод. Тъй като наднорменият труд официално се заплащаше, ние трябваше да получаваме твърде високи възнаграждения. Това обаче никога не ставаше, защото за платен се смята положеният труд в земеделското стопанство и наднорменото се зачита само ако има такова за целия месец. Следователно, ако половината от месеца си работил на платена работа и си изкарал примерно 120%, а другата половина на неплатена (например на дигата), то изпълнението на нормата в земеделското стопанство ще е 60% и няма да получиш никакво възнаграждение. Заплащане получаваха само “заслужили” затворници и тези от култсъвета, които записваха големи суми за държавните заеми, с което се мъчеха да подведат и нас. На тях обаче вероятно записваха голямо преизпълнение на нормите дори без да работят.
Бягствата от острова ставаха сравнително рядко, защото българският бряг беше силно охраняван. Бегълците обикновено преплуваха Дунав до румънския бряг, където имаше храсталаци и прехрана от царевица и картофи. Дълго след това, когато бдителността отслабнеше, се завръщаха в България да търсят начин за нелегално преминаване на някоя от границите й.
Лагерът Белене се състоеше от четири обекта. Първи обект – политически затворници, втори обект – лагеристи. През 1952 г. разменихме местата си. Трети обект – оборите. За разлика от първи и втори обекти, които бяха изградени от преплетени върбови пръчки, измазани с кал и покрити със слама, оборите бяха солидни постройки. Четвъртият обект – градината, в която се отглеждаха различни зеленчуци.
Общият брой на затворници и лагеристи беше около 8000 души. Текучеството при лагеристите е било твърде голямо, но попълнението е поддържало необходимата численост. Същото ставаше и при затворниците.
ДС определяше политическите затворници като първа категория, която имаше три разряда. Съобразно разряда се даваше право на различно време за получаване на писма, колети и свиждане.
Изобщо животът на о. Персин беше много тежък. Работните норми бяха много високи и се изискваше свръхнапрежение за тяхното изпълнение. Много често неизпълнилият нормата прекарваше нощта в карцера. Физическите ни сили постоянно намаляваха, защото храната, която получавахме, не компенсираше изразходваната енергия.
Младите все пак издържахме, но много от по-възрастните, въпреки помощта, която се стараехме да им оказваме, не доживяха времето да напуснат това прокълнато от Бога място.

2.    Дигата
Безспорно най-тежката работа в лагера беше построяването на околовръстна дига на о. Персин, която да го предпазва от постоянните наводнения. Повече от едно десетилетие робският труд на десетки хиляди лагеристи и политически затворници изграждаше това огромно съоръжение.
Пръстта се носеше с тарги от стотина метра разстояние. Нормата се менеше по каприза на началствата, но за по-възрастните бе винаги непостижима. Ние, легионерите, бяхме тогава млади и още здрави, затова включвахме в групите си и възрастни, и немощни хора. Така например в нашата група беше Стойчо Мошанов, чиято дясна ръка беше почти парализирана и той едва държеше лопатата.
Тъй като тежестта на препълнената с пръст тарга пада само на пръстите, използвахме въже или дебела тел, навити с парцали и две халки в долните краища, които се нанизват на дръжките на таргата. По този начин тежестта се разпределя между ръцете и гръбначния стълб.
Сред по-младите легионери беше и Никола Стоянов (Коко). Прям, откровен, с изострено чувство за справедливост, той по-трудно от останалите понасяше произволите в “Трудово-възпитателното общежитие”. А несправедливостта се ширеше навред и беше правило в отношенията към нас от простия надзирател и милиционер до началника на лагера. Така Никола Стоянов беше редовен посетител на карцера. Веднъж обаче, благодарение на този си характер, той се размина на косъм със смъртта. Милиционер, при работа на дигата, забелязва, че таргата, в която е “впрегнат” един възрастен затворник, не се движи достатъчно бързо, и се провиква: - Ей, ти там, дъртия, я се развижи по-бързо да не те почеша с куршум по гърба. За застрелян затворник се даваше награда. Така беше убит партньорът на таргата на Петър Радев. Трупът, хванат за краката, беше изтеглен от милиционера няколко метра извън очертания с колчета път. Това вече означаваше, че е застрелян при опит за бягство.
Предупреденият, че ще бъде почесан с куршум по гърба, се разбърза, но явно силите му не достигнаха и той се строполи на земята. Тогава Никола Стоянов не се стърпя и извика на милиционера: - Слушай бе, Мильо, тебе са те изпратили тук да пазиш някой да не избяга, а не да се месиш в нашата работа. Милиционерът се стъписа от изненада. Когато обидата стигна до съзнанието му, той вдигна шмайзера. Междувременно ние се бяхме скупчили около Коко и тримата милиционери. Тогава те му заповядаха да мине пет крачки встрани. Явно предстоеше разстрел, затова ние свихме още по-плътно обръча. На нареждането да се разпръснем отговорихме с предизвикателно повдигане на лопатите и приближаване към дулата на насочените шмайзери. Виждайки нашата решителност, в очите на милиционерите се появи страх. Те разбраха, че и да открият стрелба, ще останат достатъчно от нас, които да ги превърнат в куп човешко месо. Дулата на шмайзерите се наведоха и беше дадена команда за прибиране в лагера. Тъй като не последваха разпити, явно милиционерите не са се похвалили с “геройската” си постъпка.