ПРО и АНТИ

Събарянето на Берлинската стена 10 315 дни след нейното построяване отбеляза началото на края за продължилото близо половин век комунистическо господство над Източна Европа, рухнало окончателно две години по-късно с разпадането на СССР. С този акт се откри пътят към нов световен ред, а Европа се приближи към своето обединение. Държавите от Източния блок ясно и недвусмислено заявиха желанието си да бъдат част от един свят, изграден на принципите на демокрацията и зачитането на човешките права. Провалът на съветския модел на социализъм предостави възможност за изграждането на нов тип междудържавни отношения, основани не на взаимно недоверие и враждебност, а на равнопоставеност и взаимопомощ.
   15 години изминаха от онзи паметен месец ноември. Времето на големите надежди, на многохилядните митинги, на вярата, че времето наистина е наше… Време, в което не си давахме сметка, че свалянето на комунизма не означваше автоматично идване на демокрацията, както години по-късно се изказа Маргарет Тачър.
   Днес, когато старото хилядолетие е вече зад гърба ни, а Берлинската стена е само мрачна сянка от миналото, обръщаме глава назад, търсейки равносметка за направеното и пропуснатото. Обективната равносметка за миналото по думите на френския юрист Рене Ерера разрушава моралния фундамент за евентуални бъдещи нарушения на правата на човека. За съжаление в българското общество все още липсва яснота за случилото се през тоталитарния режим, както и за неговите последици върху икономиката, политиката и дори народопсихологията ни, които продължават да възпрепятстват демократичното развитие на страната ни. “Проблемът на реформите в България, смята Красен Станчев, е по-скоро в това, че мнозинството не разбира как държавата е функционирала като опит на всеки да живее за сметка на всички останали, включително по пътя на огромни по размер скрити субсидии и прехвърляне на задължения към бъдещи поколения…”.
   След имплозията на тоталитарната система на руския комунизъм България трябваше да се справи с необходимостта от радикални промени, които да я изведат от изолация и да възвърнат полагаемото и се място на европейската и световната политическа сцена. Страната ни направи избора на интегриране с ценностите на модерния западен свят, като заяви, че нейни основни приоритети ще бъдат гаранциите за демокрация, върховенството на правните норми, защитата на правата на човека. Започна подмяната на действалите дотогава държавни и обществени механизми и преминаването към политически плурализъм и многопартийна система.
   Най-бърза и категорична бе промяната в политическото статукво. Създадоха се условия за партиен плурализъм, които днес поставят България сред онези страни от бившия соцлагер, в които е гарантирана свободата на изборния процес. Днес ние можем да участваме в създаването на граждански сдружения, да изповядваме свободно своята религия, да получаваме неосакатена от партийната цензура информация.
   С настъпването на демократичните промени започна осъществяването и на нелекия преход от планирано и покровителствано от партията-държава стопанство към действаща пазарна икономика. Създадоха се нови пазари, започна развитието на нови производства, увеличи се конкурентоспособността на българската икономика. Според доклада на Центъра за икономическо развитие, посветен на глобалната конкурентоспособност за 2004-2005 г. и публикуван на 13 октомври т.г., България заема 59-о място по конкурентоспособност на икономиката сред 104 изследвани страни.
   Въпреки това жизненият стандарт остава твърде нисък. Резултатите се разминаха с очакванията. И ето каква встъпителна информация за България откриваме на сайта на Американската агенция за международно развитие USAID: “Преходът от комунизъм бе твърде бавен… Страната остава много бедна спрямо който и да е от европейските стандарти. Макроикономическата стабилност и домократичната политическа система все още не са се превърнали в осезаеми икономически и социални постижения. Българите са фрустрирани и разгневени заради вълната от огранизирана престъпност и повсеместната корупция. С други думи, демокрацията и пазарната икономика в България са все още в своята начална фаза”. Това се потвърждава и от различните социологически изследвания, които показват състоянието на общественото мнение в страната. Увеличаването на бедността и задълбочаването на разликите в жизненото равнище и не на последно място облагодетелстването на определени частни кръгове чрез приватизационните сделки засилиха обществения негативизъм към промените в страната. Затова немалка роля играе и безработицата, която е твърде висока въпреки опитите на правителството да докаже обратното. И днес огромна част от българските домакинства са засегнати от нея. През 2002 г. според едно изследване на фондация “Отворено общество” повечето хора у нас преценяват личния си живот като по-лош, а мястото в обществото – като деградиращо. Проведеното от Националния статистически институт (НСИ) през тази година наблюдение на потреблението показва, че ситуацията не се е променила съществено. 24% от анкетираните смятат, че в следващите 12 месеца финасовото им състояние ще се влоши. 38.8% от запитаните са на мнение, че общата икономическа ситуация в страната се е влошила за последната година, а 21.2% - че ще се влоши в следващите 12 месеца. Силно тревожещ е фактът, че 86,1% от българските граждани заявяват, че при тази икономическа ситуация не могат да отделят средства за спестявания, а 93.4% смятат, че това ще им бъде невъзможно и през следващата година. Друго изследване на НСИ разкрива, че близо 60% от разходите на домакинствата са за храна и плащания по жилището - вода, електроенергия, гориво. Едва 4,7 % от доходите се отделят за свободно време, културен отдих и образование!
   Ширещите се корупция и престъпност са още един изключително сериозен проблем, с който не успяхме да се справим за тези 15 години. Гангстерските войни, съчетани със заплашителния брой на битовите престъпления, превръщат България в несигурно място за живот, лишават хората от чувството за сигурност и защитеност от закона. На фона на жестоките убийства, извършвани от деца, се разкрива картината на едно общество в упадък, пред което стоят много нерешени въпроси, изискващи консолидирането на всички сили в обществото, но най-вече твърдата решимост България да се превърне в демократична държава с установен и действащ правов ред. В наскоро публикувания доклад на Европейската комисия за напредъка на България се отправят сериозни критики за неизпълнение на политическите критерии за членство в Евросъюза, като особено внимание е обърнато именно на проблема с корупцията, засегнала всички нива на обществено-политическия живот. Неосъщественото реформиране на правораздаването бележи друг аспект от отправените към страната ни критики.
   Тревожещ е ниският дял на чуждестранните инвестиции в страната, както и неголемият брой на българите, установили печеливш частен бизнес през последните години. Причина за това може да се открие и в неспособността ни толкова години да изплатим външния си дълг, възлизащ на около 12 млрд. долара. За сравнение Унгария успя за кратък срок да ликвидира своя дълг от 20 млрд. долара, което спомогна за влизането на чуждестранните инвестиции. А чуждите инвестиции значат не само капитали, но и чужд управленски опит, който би могъл да бъде много полезен за стабилизирането и напредъка на страната.
   Тревога буди и фактът, че България, която винаги се е гордеела със своите научни постижения и чиито учени са признавани по целия свят, днес отделя най-малко средства за наука в сравнение с другите европейски държави. Парите, отпускани у нас, са 33 пъти по-малко отколкото в страните от Европейския съюз и над 15 пъти по-малко от средствата, предвиждани от новоприсъединилите се към ЕС държави.
   Тук идва мястото да се отбележи и належащата нужда от реформи в образователната сфера. Необходима е нова техническа база и кардинална промяна в подхода на обучение. Все още голяма част от българските училища не разполагат с достатъчно средства за закупуването на качествени персонални компютри, както и за обучението на квалифицирани преподаватели, които да въведат децата в света на новите технологии, научавайки ги как да използват най-пълноценно и същевременно безопасно новите ресурси.
   Сериозен проблем за днешна България е и авторитетът на Българската православна църква. След рухването на тоталитарния режим социолозите забелязаха бързо нарастване на броя на вярващите в държавите от бившия Източен блок, като България не беше изключение. Констатирано бе обаче, че въпреки това “освободената” вяра в Бог не върна доверието в църквата. Страната ни е сред бившите социалистичеки държави, чието население е най-скептично по отношение на ролята на църквата (близо 40% от българските граждани според Европейското изследване на ценностите от 1999 г. продължават да изпитват недоверие към църковната институция). Време е, струва ми се, Светият синод да се замисли над този тревожен факт и да си даде сметка, че най-важната задача в неговия дневен ред трябва да бъде спечелването на доверието на хората. Това обаче е невъзможно докато църквата не излезе с ясна позиция за случилото се през комунистическия режим в страната и докато не покаже, че се разграничава не само от тогавашата власт, но и от методите и на влияние. В противен случай църквата няма да успее да се превърне в консолидираща обществото сила, а политизацията в нейните редици ще продължи да задълбочава недоверието и подозрителността на българина.
   Българският преход към демократична държава завърши с драстично разслоение на доходите, с накърнено доверие в политическата система (доказателство за което бяха резултатите от последните общински избори), с драматична демографска криза (днес населението на България наброява около 7 900 000 души с отрицателен естествен прираст) и с продължаващ стремеж за емиграция на умствения потенциал на страната в търсене на по-добри възможности за реализация. Петнадесет години след демократичните промени у нас младите хора продължават да търсят възможности за реализация в чужбина. Наред с положителните страни на отварянето им към света (преодоляване на изолацията, разширяване на светогледа, получаване на по-добро образование, откриване на нови хоризонти за професионална изява) не можем да пропуснем факта, че огромна част от напусналите веднъж родината (повече от 700 000 души!) не смятат да се завърнат. Този несекващ интелектуален “кръвоизлив”, придружен от ниската раждаемост и нарастващата смъртност, заплашва да се превърне в застрашаваща бъдещето ни тенденция. Безработицата и ниските доходи, дълбоката социалната стратификация, която днес определя разлика от над 20 пъти между най-високата и най-ниската заплата, корупцията, слабата изпълнителна власт, политиците, които продължават да бягат от отговорност, затрудняват интегрирането ни към демократичния свят. Липсата на граждански структури позволи по думите на политолога Огнян Минчев създаването на широки вакуумни пространства в обществото и навлизането на мафиотски групи, взели инициативата в осъществяването на икономическия преход. Ще може ли България да се превърне в демократична държава, част от нова обединена Европа, докато сред нас все още витаят сенките от миналото, докато агенти от “Държавна сигурност” и потомци на старата номенклатура днес се изживяват като високопоставени обществени фигури? Можем ли да се наречем правова държава, защитаваща своите граждани, когато все още няма осъден нито един кредитен милионер, а хората днес изпитват не само социална несигурност, но и битова – за живота и имота си?
   “Хората, - пише социологът Георги Фотев - смятат, че установяването на демокрация означава благоденствие. Демокрацията е условие за икономически напредък, който може и да не се случи, но не демокрацията е виновна за това… Едно е отхвърлянето на комунизма, друго е освобождаването от формираните при този грандиозен експеримент манталитети”. Новото време направи възможна лесната подмяна на значимите човешки ценности с насладите в живота, а това доведе до изгубване на и без това крехкото гражданско чувство, зародило се в първите години на демокрацията. Хаосът в ценностната система и безкрайно ниската цена на човешкия живот превръщат обществото ни в общество на страха и агресията. Страх и несигурност витаят в живота ни, личното ни достойнство е сринато. Българският народ повярва, че трябва да бъде търпелив пред тежестите на прехода, който след 15 години надежди доведе до драстично обедняване на по-голямата част от населението за сметка на невероятното забогатяване на бившата комунистическа върхушка.
   Днес по-важно отвсякога е да докажем на себе си и на света, че сме готови да се отърсим от бремето на стария манталитет и да поемем по пътя на демократичните традиции, че сме способни да изпълним задълженията и отговорностите на държава-членка на Европейския съюз. Само като демократична и модерна европейска държава България ще може да възстанови международното доверие в себе си и с достойнство да се приобщи към структурите на свободния свят. За да участваме пълноценно в изграждането на един обединен и демократичен свят, ще са ни нужни ясна политическа и гражданска воля, които да спомогнат отварянето ни към глобалните проблеми на новия свят.

---