ПРО и АНТИ

Всекидневникът с най-голям тираж в Германия е  Sueddeutsche Zeitung (южногермански  вестник). Пише много рядко, и то обикновенно само по няколко реда за България. В началото на осемдесетте години в един малко по-голям материал писа, че в България в навечерието на втората световна война имало доколкото си спомням 93% неграмотни.

Оказа се че авторът на статията г-н  Койдл е коресподентът на  вестника в Турция. Това са стари привички в Германия. Сто години по-рано не безисвестния канцлер Бисмарк, за да се подготви за така злополучния за нас Берлински Конгрес, се информирал къде и какво е България, чрез посланника си в Турция. Освен това вестникът тогава беше направо хаотичен.

Под привлекателните заглавия следваха напълно безинтересни за мене статий. Като им препоръчах да го стегнат, шефовете им ме разпитаха  подробно какво имам предвид и постепенно пооправиха хаоса, без да кажат едно благодаря. Нещо повече. През 1992 г. започнаха да  публикуват притурки от по 10 страници за напусналите съветския блок държави, посветени на индустриалните и

промишлените им  предпоставки за влагане на капитали. Като им предложих да им предам материали за една такава притурка посветена на България поискаха предварително да им се заплатят по 60 000 марки на страница. Едва през времето на Виденов излезе една по-малка  такава притурка пълна с неспокопсани статий в

стила на  вече бившите петилетни отчети. Така и капиталовложенията в България и до ден днешен куцат, а народа все чака нещата да се оправят. Изобщо с приноса си за демократични промени в България немските печатни медий се покриха с доста бързо увяхваща слава.

Един ден през средата на деветдесетте години, като прелиствах този вестник, срещнах името  Сибиле Левичарова. Нещо имаше българско в него и прочетох не съвсем малкия материал. Описваше се, с необичайно интелигентен  стил,  битието на някой българи от третата емигрантска вълна в западна Европа.  Първата вълна е до 1945 г. и се състои предимно от студенти, отишли да учат  на запад. Това е може би най-интелигентната част от българската емиграция. Имах щастието да се запозная с доста от тях – инженери, архитекти, професори, без изключение всички милеят за България, спазват българските традиции и след 60 години живот в чужбина говорят безгрешно на прекрасен български език.  А не като тази българска певица, от две години в Англия, дето в едно интервю по българската телевизия, трудно намираше българските думи и все вмъкваше английски. Пък хич и да не говорим за съвременните политици и телевизионни говорители дето ни в клин ни в ръкав все вмъкват за българина нищо не означаващи думи като адекватно, интрига, дебат и други подобни.  Не знам защо не ги изпращат за по няколко месеца при помаците в Родопите та да се научат на чист български езк.

Повечето от българите от първата вълна, възползувани  и от обстоятелствата през и веднага след войната – липса на мъже и специалисти, се женят за чужденки и понеже не ги взимат войници  правят кариера  и са сравнително заможни, а някой от тях даже много забогатяват.

Втората вълна е от 1945 до 1989 г. Тя  е по разнообразна и се състои от най-различни бегълци. Има бегълци преминали границата с опасност за  живота си и останали на запад -артисти, музиканти, градинари и спортисти. Не липсват и изпратени агенти на тогавашната държавна сигурност.  Хората от тази вълна каточели са по-безлични, а някои и не са  успели много.

Та това описание на сънародници от най-голямата, от третата вълна, която започна през 1989 г.  и май скоро няма и да свърши, ме заинтересува. Това  беше поне за мене първият литературен опит да се опише доста трудния им живот в първите години на запад. Така и запомних името на авторката. После се появиха имената и на още двама писатели българи, единия във Виена, а другия повечето в Германия. И те пишат само на немски, запознах се и с двамата, много симпатични, красиви и интелигетни млади мъже. И двамата получиха литературни награди. Писали са и те по-нещо за съвременните българи, но кой знае защо името Левичарова го запомних.

После се появиха в същия вестник още няколко статии от нея. Описваше все с богат език живота на емигранти и от други нации. После се появиха и две-три книги. Много не се изненадах като, вече през този век, прочетох и  съобщения за награждаването на г.жа Левичарова с три престижни германски литературни награди. То в Германия от световно прочутите следвоенни писатели остана жив, като че ли  само престарелия Зигфрид Ленц, а пък по-късно прочулия се Грас май не пише вече книги. А в Германия се раздават годишно поне половин дузина литературни награди.

През ранната пролет  на тази година съобщението за още една

награда на г-жа Левичарова, тази на големия лайпциски Панаир

на Книгата, ме заинтересува повече. Този път наградата беше за

последната и? книга с много българското заглавие „Апостолов”.

В началото на май се проведе в Мюнхен, обичайното при нови         книги,  авторско четене. Отидох с интерес още повече, защото беше организирано от местния литературен съюз.

Писателката се появи  и след представянето и? започна да чете откъси от току що наградената книга. Гледам я с любопитство.

Прилича на типична българка от някоя картина на Майстора,

само че на средна възраст, не много висока, нито слаба нито много

пълна. Говори на литературния високогермански език без следа от диалект или акцент. Интонацията на гласът и също български. Нищо общо с провлеченото бавно четене на други немски писатели. При последвалата по-късно дискусия отговаряше на въпросите пак в български стил – късо, енергично и по скоро троснато, вместо условния, сдържан изказвателен стил на немците. Като и поднесох книгата за автограф ме изненада, че не знае нито дума български.

Но да се върна към четенето. Почти от първата дума започна да се лее огън и жупел към България и българите. И все така почти един безкраен за мене час. Сниших се на стола си и като се огледах  между стотината посетители видях, слава Богу, само две българки и никакви други познати. Чак когато каза хубави думи за нашите манастири пак се поизправих.

Отначало помислих, че стила и? много ми напомни за известния американски писател Хенри Милър.  И той в книгите си обрисува хората и  нещата предемно с нелюбезни и негативни изрази. Но като че ли тя го надминаваше. Ръкоплесканията и изказванията бяха доста сдържани даже по-скоро само учитиви. И все пак книгата беше получила престижна награда. Следващите дни прочетох всичките 250 страници. Обиждащия или по-скоро обиден стил от първата до последната страница и до сега е повод за размисъл,  подтикна ме да науча нещо повече за изворите на книгата и  да го споделя с читателите на  Детонация.

„Апостолов” е наградена като роман. Но в същност е много повече автобиография кръстосана с пътепис.  Наградата според мен е за много сочния и богат немски език на който е написана. А може би и за необичайното за чужденци старателно проучване и предста¬вяне на историята, географията  и  състоянието на страната.

Пет-шест места в текста ме подразниха силно. Например хапливите изрази за българските народни певици, сигурно г-жа Левичерова не може да пее, за българския език дето не го познава, за Родопите дето ги е видяла само от преминаването с лека кола, а особено с твърдението, че през втората световна война България била завоювала чужди територии.

С повечето неприятни впечатления колкото и да ми се иска не мога да не се съглася, а за останалите намирам известно оправдание. Наример седналите пред портите майки и старци я дразнят, защото в Германия комшийте си говорат само един път годишно на непознатите у нас ежегодни квартални и местни празници, които са твърде различни от нашите събори. Тях пък тя изобщо не ги е видяла.   

Иначе разтоянието към Европа го обрисува вярно. И ужасяващата архитектура на живковите квартали и новоизлюпените хотелчета, кафенета и ресторантчета и облеклото и поведението на млади и стари и разрушителното осъвременяване на нашите старинни градове. Едва ли ще се намери някой да отрече това. А много картинното  изобразяване на водещите български мафиоти  или

пък на младите бизнесмени може би ще остане в историята.

Въпреки  спорните места, тази книга ми напомня за „Бай Ганю” на Алеко Констан¬тинов. Повечето от критиките са  дори доста ограничени. Какво ли щеше да напише г-жа Левичарова ако знаеше че 16% от подадените гласове на изборите у нас са или купени или подадени под заплаха. В Германия през последните 60 години имаще само един такъв случай. В един малък град  на местните избори избраха за кмет един ресторантджия. Когато обаче се разбра, че в навечерието на изборите е раздавал безплатно кюфтета и пържоли, веднага анулираха избора му и той изчезна от политическата сцена. А нашенци с претенций към Европа гласуват по нареждане, а не по съвест и говорят ли говорят за демокрация.

И понеже тази книга ще се чете и коментира още дълго време няколко думи за съдържанието и за авторката.

Книгата съдържа автентични биографични бележки за авторката, за баща и?  и за неговия приятелски кръг от емигранти българи от първата вълна живущи в хубавия град Щутгарт в южна Германия.

Понаучих и някой подробности дето ги няма в книгата.

Баща и Христо Левичаров е роден 1921 г. в Пазарджик и е с комунистически убеждения като ученик. Малко преди втората световна война заминава да учи медецина, кой знае защо не в Съветския Съюз, а в красивия университетски град Тюбинген в южна Германия. След края на войната се връща възторжен в България и от границата го пращат направо в затвора.  След шест месеца там, негови станали влиятелни приятели от ученическите години, го освобождават. Той, вече изтрезнял, зминава за Щутгарт и се установява като лекар там. Оженва се и след един син се ражда през 1954 и Сибиле Левичарова. Сина е душевно болен от малък  .

Брака на бащата, станал вече прочут гинеколог, не е много щастлив. През 1964 г. и той се разболява душевно, а една негова сестра се самоубива. Една година по-късно се самоубива и той. Така дъщерята на 11 године остава без баща си, който очевидно много я е обичал и разглезвал. И както често при подобни случай  се случва детето намразва баща си, защото я е изоставил.

Неколцината близки приятели на бащата описани в книгата са също действителни лица, всички женени за германки. Една от тях, за да помогне на детето при тази семейна трагедия го завежда за кратко време в България при баба му и дядо му. После при следването си Сибиле Левичаров се присъединява към Маркс-Ленинските и крайно левите Спартакски кръгове но не за дълго.

Започва да пише и след първите успехи се премества в Берлин, където живее и до сега. Предполагам, че мисълта за баща и? не и? дава мира, посещава неколкократно България, интересува се много и всестранно и пътува доста из страната. Така се стига до тази книга.

Елементите на роман са малко.  За да разкаже за баща си и за приятелите му, тя съчинява една тежка история, в която се вижда

отчасти и генетичното влияние.   

Около 2005 г. единственният останал жив приятел на баща и (който е както всички други с променено име, но жив и до днес)

много забогатял и живущ в САЩ решава да пренесе тленните останки на всичките приятели, придружени от децата им и ги погребва с подходящо тържество в София. После, при  това  второ

посещение, авторката прави с леката кола на близкия приятел на българските роднини Румен Апостолов една кръгова обиколна из България. И понеже знае, че е силно негативно настроена измисля и една сестра, която е през цялото време с тях, но която е учтива и сдържана.

С някой българи говорих за тази книга. И те и някои западни критики са повече или по-малко възмутени. Тя  ще се появи сигурно скоро и на български.  Дано е попаднала на съвестен и талантлив преводач. Ще има много критикуване, но по- интелигентните ще разберат, че става въпрос за нещо много по-важно. За това как учитивите чужденци и не малкото специалисти от Европа виждат българите и България даже и да не го казват. Още по- важно е, че  всеки читател ще види важни неща, които трябва да се променят, за да може да казваме, че сме в Европа.

Не можем много да се сърдим на госпожа Левичарова, че не е видяла много от най-привлекателните неща в страната ни. Тя не е видяла и твърде много от грозните неща в сегашната действи¬телност. Но това,което авторката е видяла, дава възможност за размисъл поне на тези, които могат честно да мислят.