ПРО и АНТИ

Предговор към книгата на Милен Радев "Хроники на злото и надеждата", издание на "Работилница за книжнина - Васил Станилов"

Не ми харесва, когато видя, че някоя книга започва с „въведение", но и „предговор" е буквален превод на „пролог", което не приляга за предис¬ловието на писмен текст. Затова избрах за надслов „Увертюра".
Уважаеми читателю, всъщност предлагам ти „потпури" от онова, което ще имаш удоволствието да прочетеш и да усетиш полета на едно твор¬ческо въображение. Съдържанието на тази книга може да се оприличи с концерт, обхващащ различни жанрове, обединени не само от името на автора, но и от общото възвишено звучене. Милен Радев, с чиято биогра¬фия накратко ще се запознаеш от гърба на корицата, е енциклопедична личност. Освен с публицистиката, която ни предлага, той е интересен като художник, отличен преводач е, но и чудесен певец.
За начало, като скерцо - ето едно от мненията от интернет-форумите, цитирани в края на сборника: „Радев и ти си в списъка!! Един по един ще ви изтребим, и никакво западно обществено мнение няма да ни спре! Бъл¬гария е била и пак ще бъде съветска! Зад нас е Путин!"
Заканите като тази са доста, предизвикани са примерно от цитирания увод на Симеон Радев към книгата му „Македония и българското възраж¬дане", където той казва: „Руското нихилистическо влияние се оказа тол¬кова пакостно за нова България, колкото византийското за България от средните векове." Проводници и стълбове на това нихилистично влияние днес у нас - на всяка крачка.
Във финала на първото публицистично есе „Батак след Батак" Милен пише: „Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското об¬щество ще разбере простата закономерност, че докато темата за патри¬отизма е преотстъпена на политически спекуланти, на популисти и безотечествени користолюбци, докато истинският елит на нацията гледа плахо да се дистанцира от това „неевропейско" понятие, могат да ни очак¬ват още по-неприятни изненади."
Прогноза като тази може да направи човек, с великолепен слух за ехото идващо от глъбините на българската история. Финалът на откъса с подза¬главие „Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната българска мечта" опровергава твърдението, че след намеса на П.Р.Славейков дядо Йосиф бил убеден да напусне България и в знак на разкаяние заминал за Одеса". Отговор за “доброволното" изгнание дава самият архиепископ Соколски в писмо до Светейшия управляващ Всерусийски Синод: „Моля да ме от¬пуснете завинаги от благословената и преблагословена от Бога Всерусийска Империя в моето смирено и вселюбезно отечество, новороденото Българско Княжество". Колко трогателна е коленопреклонната молба на заточеника в Киево Печорската Лавра. Не е трудно да се познае кога е из¬пълнена. Никога. Яворов много по-късно ще напише «Заточеници», но поплакът в тази песен е в съзвучие със страданието на дядо Соколски.
Много подобни, с разтърсващо звучене редове съдържа тази книга. Та¬кива като нея би трябвало да бъдат включени в задължителната учебна литература. За младите поколения тя е отворен прозорец към тъмнините на българската и световната история ...
По случай 82 години от комунистическия атентат в София, в който са убити 160 деца, мъже, жени и осакатени 500, Милен Радев изброява име¬ната на български генерали, загинали в „Св. Неделя", като на всеки от тях посвещава по няколко реда. И заключава: „Какъв живот. И какъв край от българска ръка! Колко са липсвали през следващите години тези хора. Както и техните неродени или затрити наследници. Каква отрицателна се¬лекция е била извършена над българския народ ..."
Темата за отрицателната селекция над българския народ по-силно, по-приглушено, пряко или косвено, тихо или могъщо звучи във всяка стра¬ница, написана от Милен Радев. „Сънят на разума ражда чудовища" би трябвало да се нарече неговата книга. Защото сме заобиколени от чудо¬вища, бликащи от приспаната българска свяст. Към нея се обръща авто¬рът в редове като следните:
„В Будапеща съветският войник от паметника на хълма Гелерт бе от¬странен и бяха заличени имената на съветските войни ... В Прага бе де¬монтиран от постамента му съветският танк Т-34 ... В Полша министърът на културата представи неотдавна проектозакон за отстраняване на па¬метници и имена на улици, които „възхваляват нацистката и комунисти¬ческата диктатура" ... В Чехия и балтийските републики не спира публичният дебат за съветските паметници ...В България заповед от МВР спира на 14.04.1993 навлизането на техника за демонтирането на памет¬ника на Съветската армия в София ... Подписката на група интелектуалци за премахване на паметника бе пренебрегната, а директорът на Нацио¬налния исторически музей Божидар Димитров, водещ член на управля¬ващата БСП, нарече инициаторите „политически маргинали" и „запъртъци на недоубити фашисти".
Темата за робството, от което ни освобождава Червената армия, про¬дължава в „Секс с по-малките славянски братя". Там е цитиран въпрос на „Комсомолска правда": „Защо гордият български народ, когото Русия ос¬вободи от турско иго, сега сам се навира под игото на НАТО?" Съчинителката на питането Даря Асламова обвинява в неблагодарност и Полша, на която било „заповядано да се ориентира към Запад". „Апогей на текста - пише Милен Радев - е описанието на тридневен „славянски запой" с неин варшавски колега, в разгара на който Даря провъзгласява: „Русия е велика империя, която от векове непрестанно се разширява и тежко и горко на онзи, който се изпречи на пътя й!" - „А ние кои сме тогава?", пита пол¬ският колега Ян. „Вие ли? Вие сте по-малки славянски братя", отговаря снизходително журналистката."
Но авторът на книгата ни е подготвил едно кресчендо, в което дебелащината на рускинята звучи като гугукане: „Незабравимо ще остане смра¬зяващото с циничната си откровеност и с използвания архетипен символен образ изказване на руския посланик в Брюксел Владимир Чижов, че България ще бъде „троянски кон на Русия в ЕС".
Голям ще бъде моят грях пред Милен, ако не спомена за неговия маке¬донски корен. И ще го направя с неговите думи от „Буре с барут или ро¬мантичен блян": ,,...В кулоарите на съдбоносната конференция в Букурещ, на която Македония е разпарчосана и осъдена на чуждо владичество, го¬лемият й син от Ресен, българският писател Симеон Радев записва в ал¬бума на френска дама, помолила го да сподели мислите си в онзи трагичен момент: „Историята постига стабилност само чрез справедли¬вост". Днес, 95 години по-късно думите му звучат пророчески. Нека се надяваме, че те ще бъдат чути и в Скопие. За да може занапред изразът „буре с барут" да си остане само театрален термин".
В „Хроники на злото и надеждата" стряскащо прозвучават призна¬нията на Цола Драгойчева за блажения сън след разстрела на българския елит на 1 февруари 1945 г., Припомняме си „Своето не даваме и чуждото не щем" на автора на «Хубава си, моя горо». Узнаваме за усилията на проф. Щефан Апелиус да преброи загиналите си сънародници по българ¬ските граници, за опасните фантазии на Джон Ленън и как Полша помни и страда за своите избити синове.
И както при финалите на могъщите класически симфонии авторът сгъстява боите, засилва темпото на поднасяне на страховитите събития, предизвикани от силите на злото, витаещи над нас или не много далече от нас. Жертвите на онези, които продължават да владеят съдбините на милиони хора, застават пред нас една след друга. Гласовете им звучат като гръмогласна присъда на древногръцки хор.
Читателю, не мога да пожелая приятно четене, както е прието, защото тези страници не са предназначени за хора, които търсят в книгите раз¬влечение. Но съм убеден, че притежаващите ум, съвест и сърце ще изпи¬тат трепета и ще чуят ударите на сърцето с които Милен Радев е изписвал и изстрадвал всеки свой ред.