ПРО и АНТИ

Наводненията на о. Персин ставаха почти всяка година. Това се случваше обикновено по време на така наречените черешови води, когато снегът в Шварцвалд започва обилно да се топи.
Когато през 1951 г. ни докараха от Шуменския затвор на острова, ми направи впечатление, че някои от помещенията на първи обект са построени върху насипи, високи около 2 метра. За предназначението на тези насипи  разбрахме, когато една вечер, събудени по тревога, видяхме водата да нахлува в нашето помещение. Грабнахме постелките си и, газейки по наводнения плац, се изкачихме в бараките на насипи. Те и без това са пренаселени и пришълците просто нямаше къде да се настанят. Това потвърждава съвсем точно мисълта на Йосиф Бродски, че затворът представлява липса на пространство. Втори обект, на който бяхме преместени през следващата година, е разположен на височина, която никога не се залива. При наводнение, докъдето погледът ти стига, виждаш само вода. В Румъния тя е навлязла километри навътре, а о. Персин се е превърнал на езеро, обградено от разкъсаната дига. На някои места водата е покрила върбите нацяло, а на други – наполовина. На тези от тях, които имат наклонени стъбла, виждахме понякога диви зайци, които са се покатерили и стояха там до края на наводнението. Храна и вода имаха предостатъчно. Ние, понтонерите, можехме лесно да ги ловим, защото те не оказваха никаква съпротива. На разкъсаните места на дигата поставяхме телени мрежи. Така масово навлязлата на острова риба, където намираше обилна храна, не можеше да се върне обратно в реката. Тъй като почвата на о. Персин е песъчлива, при спадане на нивото на Дунав, огромното езеро, каквото той представляваше, се разделяше на много малки, които бързо намаляваха размерите си, и така рибата се събираше във все по-малко пространство. Потвърждаваше се на практика македонската приказка “кат риба кат вода”. Небето беше засенчено от всякакъв вид птици, които се хранят с риба.
При този богат урожай на началствата им хрумнало да ловят риба по най-лесния възможен начин, вкараха каруци в тези пресъхващи езерца и ни накараха с баки да гребем и товарим рибата в каруците. Този експеримент – лов на риба с баки – не се повтори, защото се оказа, че голямата част от нея отдавна е задушена и негодна за консумация.
Една година, струва ми се беше 1954, наводнението стана през зимата. Управата на лагера се стресна, че главната ни храна, празът, ще бъде унищожен, затова наредиха веднага да отидем да го приберем. Разстоянието до него беше около 3 км, а река Дунав вече преливаше над дигата. Опасността пътят ни за връщане да бъде отрязан, беше много голяма, но животът на затворниците не беше толкова ценен колкото праза. Едва се прибрахме на втори обект и пред нас се появи величествена гледка. Една вълна като цунами напредваше към нас, но забавяше своя ход поради дълбокия сняг. Господ ни предпази тя да не отреже пътя си за връщане. На него дължим оцеляването си и при много други опасности, при които е бил застрашен животът ни.