ПРО и АНТИ

Апостол Петър в края на своите проповедни пътешествия стига до Рим. Но Нерон започва жестоки преследвания на християните, поради което апостолът решава да напусне Вечния град. Някъде в покрайнините среща Иисус и го пита изумен: “Къде отиваш, Господи?” Иисус му отговаря,  че се връща да бъде разпънат повторно. Тогава Петър се предава на мъчителите. Полският писател Сенкевич ще напише роман и ще го озаглави с този въпрос, който на старобългарски звучи: ”Камо грядеши?” С тази книга са израсли няколко поколения. Днес това е абракадабра за масовия консуматор на новини. Заразен от информационната епидемия, той знае точно колко души са загинали при самолетната катастрофа край Лвов, видял е как изригва вулканът на Хавайските острови и следи внимателно маршрута на циганското семейство Зрънкови. Но си няма представа кой е този “поп”, чийто паметник се е пръкнал на кръстовището между бул.”Васил Левски” и ул. “Граф Игнатиев” в  София, където се продава трева. Амбициозно предаване, създадено от телевизионен корифей, използва точно такова определение.

За никого няма значение, че “попът” е български патриарх, отстоявал с цената на живота си независимостта на държавата ни.
Българската православна църква, създадена преди повече от хиляда години, е била крепост, в която при драматични моменти прадедите ни са търсили спасение. Гърците наричат тези крепости акропол – “акри” значи край, но и връх – тоест градеж на върха. Живо олицетворение за ролята на нашата църква е Зографският манастир. Този високо издигащ се средновековен замък  е отстоявал като акропол българщината векове наред и е давал убежище на рицари на българския дух като Патриарх Евтимий  /сега понижен в попа/  Теодосий Търновски, Отец Паисий, Иларион Макариополски... Така би трябвало да изглежда днес православната ни църква – извисена над всичко дребнаво и делнично, над низките страсти и ежби. За съжаление сега тя дори в очите на най-преданите си поклонници не е акропол, а некропол. Свещеници администратори, които не излъчват никакво благочестие, регистрират кръщенията, сватбите и погребенията. С това се изчерпва тяхното общение с пасомите.
Комунистите с тараните на атеизма не успяха да превземат тази зидана от велики мъже твърдина. Оцеляла от турски нашественици и гръцки асимилатори, тя бе завладяна от тях по най-вероломния начин. Превзета беше  отвътре. Сега в нея се разпореждат търгаши, фанариотски подлоги и агенти на чужди държави. Доказателства? Безброй! Но последното надхвърля всякакви нормални представи за човешко поведение. Минава границите на най-голяма търпимост и великодушна снизходителност. Бе убит свещеник! Начинът, по който убийството бе извършено край манастира “Св.Пантелеймон”, напомня избиването на духовниците след деветосептемврийския преврат преди половин век.
Когато психичноболна майка уби детето си, пред Народното събрание подставена тълпа крещеше: “Убийци! Убийци!” Сега пресата, медиите отминават разсеяно непобиращото се в човешкия ум престъпление. Не само от гледна точка на законността, на хуманността, на прекрачващото най-святото – вярата на хората. Когато полицаи погрешка убиха свои колеги, верижната реакция доведе до множество уволнения и оставки, включително и тази на министъра на вътрешните работи. В Полша, когато офицери от Държавна сигурност убиха отец Попйелушко, всички, без оглед на партийна принадлежност, се вдигнаха срещу убийците. Те бяха открити и наказани. Реакцията на родния масов консуматор е чудовищна – обратнопропорционална на чудовищното деяние. Все едно че нищо не се е случило. В манастира, от който е убитият свещеник, няколко дни след това варяха курбан да почерпят за празника на св. Пантелеймон. Отговорът е много лесен – натам, накъдето я водят нейните пастири. В Полша свещениците са духовните водачи на народа, а не партийни секретари, маскирани като попове, банкери или журналисти. В полските училища днес има час, в който показват на децата филмов запис как един мъж се е запалил именно на стадиона, протестирайки срещу комунизма. Човекът изгорял, оставяйки пет сирачета, но затова пък сега милиони полски деца научават докъде може да доведе една диктатура. А нашите вестникари в тези дни разпалват низките хазартни страсти у бедното население. И през ум не им минава да вдигнат глас срещу убийството на човек, който може да бъде наречен техен колега – духовник. QUO VADIS, БЪЛГАРИЙО!

“ПРО и АНТИ”, 2 август, 2002 г.