Няма да отрека. Подписът е автентичен и наличието му под декларацията, инак предварително попълнена от ДС с данните ми, ме прави длъжник пред обществеността, и на първо място пред читателите на седмичника "Про и Анти". Но нека дебело да подчертая: длъжен съм да обясня и изясня, а не да моля за прошка. За прошка моли извършилият простъпка, която е могъл да избегне... В моя случай такъв шанс нямаше. А ето какъв е случаят.
Спомняте ли си арестуването на Швейк в кръчмата на Паливец "При чашата"? То става ден след вестта за убийството в Сараево на ерцхерцог Франц Фердинанд, широко коментирано от гражданите на Прага. Разбира се, и от героя на Хашек, който в споменатата кръчма се впуска в твърде флагрантни разсъждения пред едничкия заварен там клиент, без да подозира, че това е тайният агент Бретшнайдер. И в резултат, Швейк се озовава в близкия полицейски участък, откъдето и започва одисеята му. Такъв Бретшнайдер се бе появил и в известната на времето кафе-сладкарница "Аджария" в Благоевград, където сутрин се събирахме кореспондентите на централните вестници да си обменим информация на чаша кафе. Казваше се Френгийски. Започна редовно да присяда на съседната маса и си личеше, че изопва уши. Нещо ме зачегърта отвътре и докато се усетя, в един миг се получи онова, за което се пееше в една популярна през 70-те години песничка: "... впоследствие се оказа, че бил той таен милцонер".
Та този Френгийски, издебнал ме веднъж сам на масата, приседна и доверително ми се оплака, че напоследък някой тайно пускал в пощенските кутии на гражданите ето това - и ми подаде лист с машинописен текст. Беше стихотворение против Тодор Живков. Бих ли бил така любезен да го проанализирам и да си помисля не е ли някой от местните поети? Стихотворението си беше образец на поетическо бездарие и неграмотност. Неизвестният автор не може да е местен човек, казах, понеже бях забелязал употреба на думи от източнобългарското наречие. Мина ми през ума, че в тая работа има нещо нагласено, а по-късно, когато ченгето се превърна в моя сянка, вече бях убеден, че стихотворението е сътворено в службата на ДС. Но защо аз?!
И ето, че един ден ченгето изплю камъчето. Началниците му много високо оценявали моя патриотизъм и интереса ми към "македонския въпрос", та смятат, че можело да се работи с мен. Направих се, че не разбирам какво ми приказва, а при още една подобна интервенция, освен че пропуснах казаното покрай ушите си, демонстративно му обърнах и гръб. Не щеш ли, привикаха ме по "служебен" път в управлението. Можех ли да не отида!
А там ме "заобработваха" съгласно една проверена в дългогодишната практика инструкция, по-късно трансформирана в секретна заповед на министъра на вътрешните работи, която гласи: "Основен метод при вербуването трябва да бъде убеждението, което при необходимост да се съчетае с принуждение". При мен тактиката на убеждаването се изчерпа в няколко преамбюлни изречения, с които ми се обясни колко е тежко международното положение и как враговете - и външни, и вътрешни - на НРБ занадигали глава. Нужно било да се вслушам в зова на родината.
Понеже зовът на родината някак си не отекна в патриотичното ми сърце, започнах да увъртам. Но те, очевидно очаквали тази моя реакция, веднага извадиха козовете си, напълно адекватни на указанието за "вербуване върху основата на зависимост". При такива случаи сценарият е следният: при отказ, на обработваните лица им се вменяват грехове, които биха ги компрометирали, и им се внушава, "че могат да изкупят вината си чрез честно сътрудничество с органите на Държавна сигурност". Направо ми се каза: проучихме те основно и излезе, че когато си постъпвал на работа в редакцията на "Народна младеж", си подал неверни данни за себе си, за което носиш не само лична, а и съдебна отговорност по член еди кой си; в автобиографията си съзнателно си "пропуснал" да пишеш някои много важни според нас моменти...
Това си беше истина. Не бях писал, че съм следвал в Духовната академия, че съм бил изключван от ДКМС заради "нездрави политически настроения", че произхождам от буржоазно семейство, а баща ми и чичо ми са били в лагери като "врагове на ОФ власт". Загатнато ми бе по подходящ начин, че при отказ от сътрудничество, тези факти ще бъдат достатъчно основание да се намеря на улицата, а на улицата с човека всичко може да се случи... Сега е лесно да бъда упрекнат, че бързо се плаша, че съм проявил слабост, огънал съм се и пр. състояния на нервната ми система, които вероятно са верни, ала и някак неуместни за изтъкване, ако се знаят обстоятелствата преди 31 години... Представете си следната картина: в някакъв кабинет, отвън без табелка, седя пред ченгето, което отново ми напомня за моя дълг към родината; аз съм като на тръни - отвсякъде боде, в главата ми също. В дъното мълчаливо слуша и трето лице, началник с неизвестно за мен име, чин и длъжност; той прекъсва само на два пъти монолога на Френгийски - колкото да ме увери, че от "най-високо място" (разбирай в системата на ДС) ми се гласува доверието и да ми напомни, че всичко, което си говорим тук е строго поверително.
Аз съм мислещ човек - чужда ми е всяка емоционално-революционна поза. Какъв е смисълът да се правя на герой в епохата на застоя, когато още нямаше никакви признаци, че режимът е "пътник"! Състоянието на духа ми беше драматично, защо да допускам то да прерастне в трагично! Ще съсипят семейството ми, майка ми ще грохне. Моят колега Ганчо Савов го изкараха най-голям шпионин на Титова Югославия, осъдиха го и по това време беше в Старозагорския затвор. И аз ли да споделя същата участ? Можеха да ми измислят каквото си искат - в онези години съдеха за виц, та камо ли за забранените томове на Ванче Михайлов и книга за "гениалния сифилистик" Ленин, които при евентуален обиск у дома щяха да намерят. Да, подписах, и когато се озовах навън усетих, че е започнал тотален разпад на личността ми.
След месец-два поискаха да напиша в няколко страници какво мислят местните културни дейци по македонския въпрос. Ако е запазен този текст, всеки ще види основния му сюжет в окарикатурен вид - там се споменава името на писателя Славе Македонски, който бе известен и с това, че се смяташе за македонец по националност. За да го посоча в донесението, идеята беше негова, тъй като той беше първият с когото споделих какво ми се е случило. Славе цъкна с език и рече, че съм го загазил, "ама те не са по-умни от нас". Пиши, че писателят Славе Македонски заявява небългарския си произход и че това те възмущава. Така и направих. Бяха много недоволни от текста ми.
Второто ми донесение бе от празниците на поезията в Мелник, където уж се очаквали провокации от страна на гости от Скопие. Ни гости, ни провокации. Някакъв подпийнал младеж налетя върху поета Матей Шопкин и го събори на пода в хотелския ресторант. Описах станалото, като изтъкнах, че трябва да се потърси отговорност от побойника. Побойникът - пишман-поет от Кюстендил - се оказа от известна комунистическа борческа фамилия и не го пипнаха с пръст. И този мой текст излезе ялов. Третият ми и последен текст до ДС съдържаше аргументирания ми отказ от сътрудничество. Накратко: като благодаря на другарите за оказаното им доверие, моля да смятат споразумението ни за невалидно, понеже съм осъзнал моята непригодност да върша подобна работа. Това е всичко. Не зная кога са ме снели от отчет, но истината е, че не ме потърсиха повече. По-късно, по свой си път, узнах, че за да попадна в полезрението им, причинатата била в нестандартното ми професионално поведение: вместо да си пиша репортажите за славното социалистическо строителство, аз съм проявявал "нездрав" интерес към някои събития от миналото на Пиринска Македония, за които официално се мълчеше. "Много ни дразнеше - изповяда ми се един местен големец - твоето ровене около помакедончването на хората тук през 46-а, по нареждане на другаря Димитров. Че беше грешка, беше, ама ти ли, чужд на нашия край човек, ще ни я навираш в очите!" Та тогава обърнали внимание на ДС върху особата ми. А ДС взе, че ме изнуди. И ме дамгоса, което на техен език се нарича "неутрализиране на елемент". "Елемент" е човек, на когото народната власт няма доверие. От такъв "честно сътрудничество" не може да се очаква, но и "вражеска дейност" не би вършил, тъй като съзнанието му е обременено с положения подпис.
Очаквах отмъщението им, ако не под друга форма, поне във вид на уведомление от редакцията, че съм уволнен. Не се стигна дотам. Уволниха ме - от друго издание - чак през Жан-Виденово време, под претекст, че редакторската ми бройка се съкращава. И сега името ми се мъдри между имената на едри медийни собственици. Както се казва, "барабар Петко с мъжете". Само че с една разлика: не те, а аз съм авторът на "Убийствено червено", "Кажи кога да умра", "Наказание без престъпление" и на десетки антикомунистически публикации, с които, надявам се, съм допринесъл за разкриването на зловещия лик на бившата ДС.
Защо ли си мисля, че тази разлика е твърде съществена!
Очакваме вашата помощ. “Спомоществователни акции” . 
Адрес на редакцията - София, пл. "Славейков" 11,