ПРО и АНТИ

Темата на току-що проведения конгрес на БСП бе регионалната политика. Аргументите на социалистите за този избор бяха в липсата на национална политика за регионално развитие на страната. Едновременно с това очакванията бяха свързани с официалното стартиране на предизборната кампания на БСП и постигането на вътрешно-партийно съгласие по отношение на спорните теми и кандидатури за предстоящите местни избори.
   Социалистите избраха стратегия на поведение, която им позволява да присъстват в публичните дебати, най-вече коментирайки чужди проблеми. За случващото се в рамките на самата партийна организация, както винаги досега, се знае малко. БСП и ДПС са политическите партии, които най-старателно пазят вътрешнопартийната си информация. Техни представители обичат да казват, че това е признак за зрялост в политиката, но всъщност става въпрос за правилата на хора, които продължават да бъдат прекалено дълбоко и лично зависими от партийната структура.

   НЕВИДИМОТО, НО ПОСТОЯННО
   ПРИСЪСТВИЕ НА БСП
   поставя партията в много по-изгодна позиция. Самият факт на присъствието й в повечето политически събития и сравнително малкият брой публични скандали, свързвани с нейното име през изминалата година, очертават основните линии на предизборните й позиции. Изглежда, че БСП печели от напрежението и вътрешните конфликти в управляващото мнозинство и СДС, но все още тази “печалба” няма конкретни електорални измерения.
   През последната около една година БСП успя да възстанови и да удържи доверието на основното ядро от своите избиратели. Днес БСП е единствената политическа партия, която трайно се ползва с доверието на повече избиратели, отколкото след парламентарните избори през 2001 година. Все по-често срещащите се оценки и прогнози, които посочват именно партията на бившите комунисти като “естествен” наследник на хаоса в управлението, който предизвика НДСВ, като че ли водят и до привличането на колебаещи се бивши избиратели на БСП. Но независимо от това стратезите на бившата комунистическа партия знаят добре, че не успяват да привлекат нови групи от избиратели. Извън приличното публично поведение и демонстративно умереното говорене през последните седмици БСП не е предложила нито една нова идея или решение, което би могло да бъде възприето като алтернатива на водената в момента политика.
   В известен смисъл техният положителен рейтинг влияе върху цялостната представа за развитието на политическата ситуация преди местните избори. Представата, че след провала на НДСВ на власт ще дойдат бившите комунисти, се оказва масово разпространена. Като всеки образ, съществуващ в масовото съзнание, така и този провокира промени в поведението на всички основни политически субекти. Достатъчно е само да кажем, че това е най-често изтъкваният аргумент срещу критиката към СДС и НДСВ от страна на онези, които все още виждат смисъл и политическо съдържание в антикомунизма. В крайните си форми тази нагласа се превръща в удобно средство за политически шантаж, който обслужва както управляващите, така и социалистите, които са заинтересувани от

   ПРОДЪЛЖИТЕЛНИЯ ПРОВАЛ НА
   УПРАВЛЕНИЕТО
   След президентските избори през 2001 година БСП спечели президентската институция и по този начин си осигури възможността да приложи опита на СДС от 1996 година. Всъщност политическата практика показва, че БСП винаги се е опитвала да копира отделни ходове или тактически решения на СДС. Много рядко този тип повторения на “добри практики” дават желаните от социалистите резултати. Но те продължават да опитват.
   Всичко това все още не дава достатъчни основания на анализаторите да твърдят, че пасивната и декларативна подкрепа за БСП може да се изрази в политическо действие, достатъчно категорично, за да им осигури устойчиво мнозинство. Може би причината е и във факта, че анализаторите и лидерите на БСП не желаят да признаят, че в следващото Народно събрание (независимо от това как ще се достигне до неговото създаване) нито една партия няма да може да спечели абсолютно мнозинство.
   След подмяната на вота на избирателите в края на 1992 година на власт дойде правителство, избрано с мандата на ДПС, което изцяло бе подкрепяно от БСП. Именно в правителството на проф. Л. Беров сегашният кандидат за кмет на столицата г-н Стоян Александров бе финансов министър. Много от определенията, с които ще бъде запомнено това управление, имаха пряка връзка и с неговата дейност. През 1994 година, независимо от позицията на Ал. Лилов, кръгът от “млади” политици около Жан Виденов настояваше, че БСП трябва да спечели изборите и да вземе властта. От тогавашната позиция СДС изглеждаше твърде слаб и уязвим заради неразбраната от избирателите принципна позиция на г-н Филип Димитров. Резултатите от управлението на БСП все още имат характера на психологическа бариера в представите на социалистите за тяхното непосредствено бъдеще.
   Днес като че ли отново БСП е раздвоена в желанието и опасенията си, свързани с властта. Поне засега ръководството на БСП се въздържа от директна заявка за предсрочни избори. Това създава напрежение сред съществена част от местните й структури и преди всичко сред онези партийни кадри, които не се идентифицират с онези, които подкрепяха провалилото се социалистическо правителство. Именно сред тях

   ЖЕЛАНИЕТО ЗА РЕВАНШ
   е най-ясно изразено. То присъства отчетливо сред симпатизантите и верните избиратели на бившите комунисти, но неговите проекции на всекидневно ниво все още остават недостатъчно изучени от анализаторите на политическата ситуация. Факт е, че почти навсякъде според силите и позициите си бившите комунисти се стремят да постигнат предишното си влияние и търсят разправа с онези, които отказаха да приемат посткомунистическата мимикрия на новите социалисти.
   Обект на подобно желание е преди всичко основният противник на социалистите - СДС, но и онези техни съпартийци, които предпочетоха да “икономизират” пребиваването си в редиците на комунистическата партия. Трудно е да се каже към кой от тези “класови врагове” е насочена в по-голяма степен натрупаната омраза и желание за мъст, но нейните свидетелства вече са навсякъде край нас. Засега идеолозите на БСП предпочитат да определят проблема като необходимост от “грижа за бъдещето на кадровия потенциал на партията”, но всъщност са изправени пред прекалено нетърпеливите и агресивни амбиции за завръщане на политическата сцена на кадри от различни поколения, които никога не са преставали да воюват помежду си.
   Опитът на българското общество показва, че най-опасното съчетание на сили в посттоталитарния период е между некадърността и комунистическия реваншизъм. Слабостта и безогледността на сегашното управление способстват за развихрянето на комунистическата носталгия. Именно затова опасността от комунистическа реставрация се превръща в една от най-сериозните заплахи към бъдещето на България, и то в момент, когато са необходими усилията на всички демократично мислещи хора, за да бъде най-после осъден комунистическият режим и всичките му метастази в българското общество.