ПРО и АНТИ

АКТУАЛЕН ЛИ Е АНТИКОМУНИЗМЪТ  

 Алчността на партията беше безкрайна и безжалостна. Какви ли не пинчове (според един стар жаргон пинч е хитрина, тарикатлък; предполагам, че от тук е произлязла фамилията Пинчев) измисляха, за да накарат хората да работят повече и да им прибират по-голяма част от доходите.
   Ако по-рано са работили за “чорбаджията - експлоататор”, то сега работят за себе си и за светлото бъдеще на своите деца, които ще живеят при комунизма. Но трябваше най-напред да построим социализма. Трябваше да работим така, както частникът работи на нивата си - честно, съвестно и до предела на силите си. С ентусиазъм. Защото работим за себе си.
   В предприятията бяха въведени норми. Който изработеше нещо над нормата, получаваше допълнителни пари. Но когато много хора започнаха да преизпълняват нормите, те (нормите) бяха повишени. След няколко повишения хората разбраха, че не могат да изкарат повече от заплатата си и въведоха принципа: те ни лъжат, че ни плащат, а ние ще ги лъжем, че работим. Бракуваната продукция нарастваше. Качеството на стоките беше лошо, не само поради некадърното проектиране и остарелите технологии, но и поради небрежното изпълнение от страна на работниците. Достатъчно е да погледнем блоковете и апартаментите, в които живеем.
   Работехме по петилетен план (само първият, на Георги Димитров, беше двугодишен). По-късно трябваше да го изпълняваме в съкратени срокове и се появи приказката “пет за четири”. Накрая правехме и насрещни планове. След като се направи редовният план, се прави насрещен, с който се поемаха още по-големи задължения. Разбира се, хората започнаха да отчитат изпълнение и даже преизпълнение на плана, без това да е вярно. Започнаха да се подиграват: петилетката в съкратени срокове - големи яйца. Гръмките отчети нямаха нищо общо с действителността. Народът се научи да лъже и да мързелува. Тези, които имаха възможност, крадяха.
   Стигна се дотам, че непроизводствените звена (училища, висши учебни заведения) трябваше да измислят такива дребни производства, от които да печелят пари за държавата. Глупостите, които се измисляха (аз присъствах на една такава колективна “мозъчна атака”), нямаха никаква стойност. Но някои се отклониха от преките си задължения и създадоха малки производствени групи. Естествено, тези малки групи не издържаха конкуренцията на големите заводи и хитростта се провали. Но бяха загубени много време и напразни усилия без полза.
   Учеха ни, че за капитализма и неговия най-висш стадий империализма са характерни стопанските кризи, защото производството било хаотично.
   При социализма нямало да има кризи, защото стопанството било планово. А ние живеехме в непрекъснат недоимък. Непрекъснато нещо липсваше на пазара. Когато дефицитната стока беше вносна, аз разбирах донякъде и приемах липсата й. Но липсваха и такива стоки, които се произвеждат у нас по традиция. Една година нямаше кромид. Въведоха режим едно към три, а на някои места и едно към шест. Въведоха воден режим. И вода нямаше. По време на един такъв водно-електрически недоимък, когато тревата в градинките беше изсъхнала, а София беше тъмна (гасяха уличните лампи, а партийният секретар гасеше лампите в коридорите и ни обвиняваше в безотговорни разхищения) отидох в Атина. Самолетът пристигна вечерта и аз останах учуден, че целият 4,5-милионен град свети: рекламни светлини, улични лампи. На другия ден видях, че тревата в градинките е зелена и някои хора я поливат с вода. А в сравнение с България, Гърция е безводна страна.
   Разбрах от къде идва постоянният недоимък при нашия социализъм. Отговорните другари крадяха. При възможност за лично обогатяване те сключваха сделки за почти всичкото количество стока, което имаше в България. Затова винаги нещо липсваше: кромид, картофи, сирене, хляб, електричество и т.н. А от нас се искаше да бъдем всеотдайни патриоти като икономисваме хляба. Ставал съм в 4 часа, за да се наредя на една огромна опашка, та когато отворят в 7.30 да успея да взема един пакет прясно мляко от 1 литър и една кофичка кисело мляко от половин литър.
   Защо сега, при хаотичната, непланова пазарна икономика, има всичко, а тогава нямаше? Защо можеш да си купиш кола или апартамент по избор и без да чакаш с години и да набираш лихвоточки? Защо сега можеш да живееш, където поискаш, а тогава хората се женеха за софийско жителство? Защо нямахме право да напускаме цветущия и борещ се за мир социалистически лагер? Защо толкова хора (никога не ни казаха броя им) бяха избити по границите при опит да избягат от нашата прекрасна и щастлива татковина? Защо стотици хиляди млади хора и сега я напускат? Тиберий е казал: “искам овцете ми да се стрижат, а не да се бръснат”. Нас ни бръснеха много гладко. Косъмче не оставяха.
   Когато страната вече беше съсипана (описано е много добре в доклада на Петър Младенов от 1989 година - не го забравяйте и си го препрочитайте) и разбраха, че идва краят, започнаха да сключват заеми. Парите предвидливо изнасяха в чужбина. Но не във великия Съветски съюз и в най-стабилната валута - рублата. Изнасяха ги на Запад в долари и на свои лични сметки. Окрадоха ни така, че трябва да им плащаме и в бъдеше.
   Людмил ЛАЗАРОВ
   В следващия брой: 4. Демагогията