ПРО и АНТИ

“Другари! Сталин умря!”
Тих шепот на въодушевление оживи петте хиляди измършавели и парцаливи нещастници, събрани извън бараките на лагер Nr. 2 - лагера на политическите затворници - в селището за принудителен труд Белене. Преди да успеят да осъзнаят важната новина, другарят Китов (първо име неизвестно), побелелият 50-годишен началник на Белене, започна да говори с остър тон:
“Никой да не си представя нито за миг, че установеният ред ще се промени. Никой да не бъде толкова глупав и да започне да плямпа. Защото всеки, който посмее, ще съжалява горчиво. Наследникът на починалия вожд вече е избран. Той ще следва стъпките на великия вожд по пътя към социализма”.
Въпреки заплашителните думи на коменданта на лагера, редът се промени - поне за 5000-те политически роби в Белене. През следващите няколко дни те станаха свидетели на серия от радикалки изменения в затворническия ред и в поведението на техните досега безмилостни мъчители.
През цялата останала част на този ден затворниците бяха държани вътре в помещенията. Следващата сутрин от рано работа както обикновено. Тежък селскостопански труд от изгрев до мрак, изкореняване на дървета, оране, садене на картофи, копаене на диги. Цяла седмица работеха както преди. Единствената забележима промяна беше известна неувереност, необичайна отстъпчивост в държанието на надзирателите и бригадирите им.
На осмия ден след смъртта на съветския вожд затворниците се събудиха в обичайния час, отметнаха дрипавите завивки и равнодушно навлякоха мръсните парцали, които им бяха дрехи. Но, както в деня на смъртта на Сталин, чакаха напразно пазачите да се явят и ги поведат на работа. Накрая в 10.30 часа им казаха да се явят пред помещенията. Пристигна Китов, придружен от непознат цивилен, който минаваше и проверяваше затворниците. След това разбраха, че това бил вътрешният министър.
На другия ден - “ден-С(талин)” плюс девет - отново бяха проверени от коменданта на лагер Nr. 2, който обяви, че отсега нататък на затворниците от първи отряд ще бъде разрешено да се срещат свободно с хората от втори и трети отряд. Това беше основна промяна, тъй като досега всеки отряд бе държан отделно от другите. “Ще работите заедно и няма да има ограничения за контакти помежду ви”, каза им комендантът.
Новопристигащите затворници в лагер Nr. 2, който беше разположен на около 14 км западно от Белене, се рапределяха към някои от трите отряда според значението и големината на наказанието им, със съответни разлики в привилегиите, определени за всяка група. В първия отряд бяха “важните клечки” - бивши офицери и политици и хора с присъди от 7 и повече години. Във втория отряд бяха затворници с присъди по 4, 5 или 6 години, а в третия бяха “дребните риби”, осъдени на по-малко от 3 години.

Размерът на привилегиите определяше най-важното -
колетите и парите, изпращани от близките, благодарение на които много затворници се спасяваха от гладна смърт. На хората от първи отряд се разрешаваше да получават 12 кг храни и 40 лева в брой на всеки 4 месеца, втори отряд - 12 кг храни и 80 лева на всеки 3 месеца, трети отряд - 12 кг храни и 100 лева на всеки 2 месеца.
Така че затворниците посрещнаха с голям възторг съобщението на коменданта Китов същата вечер: “От сега вече всички затворници може да получават от дома си колкото пари семействата им искат да изпратят и колети с храна следните количества: първи отряд - 12 кг на два месеца, втори и трети отряд - 12 кг на месец.”
В “деня-С” плюс 10 затворниците получиха друга приятна изненада. Четири камиона, претоварени с разнообразни стоки, пристигнаха в лагера и ги разтовариха в лавката. “Лавката” продаваше главно цигари и бисквити, но по-често лавиците й бяха празни. Освен това на първи отряд бе изобщо забранено да купуват. Когато камионите си заминаха, лавката отвори врати. На всички затворници бе позволено да купуват на воля.
Най-приветстваната от всички промени бе облекчаването на изтощителните изисквания за работа, което затворниците приеха като божи дар. Работене от сутрин до вечер в стопанствата през лятото или по строежа на дигите през зимата бе порочен кръг от неизпълнени норми и намалени дажби хляб, от който само малцина яки мъже можеха да избегнат. Умората и гладът взеха много жертви особено сред нещастниците, които нямаха семейства да им изпращат колети с храна, както Иван Янгулов, който умря от глад в началото на 1953 г.
След смъртта на Сталин работата стана поносима. Лагерниците ставаха в 8 часа и спокойно отиваха на работа, почиваха си от време навреме, разговаряха и привършваха в 5 часа. На 28 април 1953 г. 5000-те “политически”, от които

само 1500 бяха законно осъдени,
бяха преместени от лагер Nr. 2 в лагер Nr. 1, лагера на обикновените криминални, разположен на 7 км западно от Белене. Тук дисциплината беше облекчена до безпрецедентна степен с почти пълна свобода за движение.
Постепенно робите започнаха да стават отново живи хора. Безжизнените очи от преживяваните страдания загубиха безнадеждния си израз. Стиснатите устни в няма агония се разтвориха за разговори, дори за шеги и малко смях. Хората поискаха отново да изглеждат като човешки същества, да се мият, да кърпят парцаливите си дрехи.
Физическото облекчение бе последвано от известно морално удовлетворение, когато на затворниците бе дадена възможност да се “отплатят” на мъчителите си за някои изпитания.

Ролята на Дядо Коледа отново изигра Китов,
човекът, чийто чин никой не знаеше, тъй като в лагера носеше винаги цивилни дрехи. Около обяд на Първи май той дойде в лагер Nr. 1 и нареди на затворниците да се подредят извън периметъра на телената ограда. На надзирателите и бригадирите - повечето от които сами бяха затворници, макар и комунисти, но изпратени в лагера заради различни криминални нарушения, и определени да пазят своите колеги-затворници некомунисти - бе наредено да останат вътре в лагера.
След това Китов попита затворниците дали имат оплаквания срещу персонала на лагера. Един затворник застана до него с бележник и молив и записваше оплакванията на затворниците, което продължи до късно следобед.
На другия ден Китов отново събра хората и 14 души от персонала, срещу които имаше най-много оплаквания за нечовешко поведение, бяха изправени с лице към жертвите си. Китов ги порица остро и им наложи 15 дни наказателен труд: пренасяне на пръст с ръчна количка до дига на 2 км при висока норма и намалени дажби, ако не я изпълнят.
Не е известно дали Китов действаше по своя инициатива или имаше заповед по този начин да умилостиви затворниците. Но

отмъщението е сладко
и постъпката му имаше психологически ефект като отдушник за поне малко от омразата на затворниците срещу режима.
Накрая Китов каза: “Чувам за разпространявани сред вас слухове, че ще получите амнистия. Нека да ви кажа: в България няма такова нещо като амнистия. Има обаче помилване, което може да се даде за добро поведение. Онези от вас, които са се държали добре тук, ще бъдат помилвани”.
На 25 юли Китов се появи, придружен от полковник Папалексов, около 40-годишен мъж, чиито предишни посещения в лагера винаги бяха последвани от освобождаването на двама-трима затворници, който заяви: “Тези, които чуят името си, да отидат в помещенията, съберат багажа си и се наредят пред оградата”. Прочетени бяха 750 имена. Щастливците бяха откарани с камион до Белене, където бяха освободени.
Там се случи нещо, което режимът бе безсилен да потисне - красноречив епизод за човешко съчувствие на обществото към нещастните жертви на новия ред. Около 250 души от освободените нямаха пари да си платят билетите до дома. Виждайки затруднението им, жителите на селото започнаха да събират помежду си пари, за да могат бившите роби да си платят пътя.
На другия ден, 26 юли, в лагера дойде комисия от четирима души. Те разпитваха поотделно всички затворници - по 150 души на ден. Питаха ги колко време са били задържани, за какво, каква им е професията и какво възнамеряват да правят след освобождаването им. Това продължи цял месец. На 25 август бяха освободени 40 чужденци - гърци, югославяни и турци. Гърците бяха бивши комунистически партизани, потърсили убежище в България след разгромяването им в Гърция през 1949 г., и затворени в Белене, защото работели без разрешение.
На 4 септември пристигна друга комисия в лагер Nr. 1 и следобеда отново събраха затворниците и прочетоха имената на тези, които ще бъдат освободени. След двудневна проверка всички неосъдени политически затворници бяха освободени с изключение на 150 души.
Преди да напуснат лагера, трябваше да подпишат клетвена декларация с обещание, че ще спазват законите и няма да се занимават с политика, както и че дават съгласие да бъдат съдени от народен съд, ако нарушат закона. Всеки случай това изискване не се прилагаше много строго, тъй като

50 затворници отказаха да подпишат декларацията
и въпреки това бяха освободени. Не е вероятно това поведение да е останало незабелязано от режима, въпреки че последствията щяха да се разберат по-късно.
Освободените от Белене 3500 политически затворници след няколко седмици бяха заменени с около 5000 обикновени криминални с дългосрочни присъди.
За хората, напуснали Белене, нямаше никакво съмнение, че дължат свободата и вероятно живота си на навременната смърт на Сталин и на духа на помирение, който разтревожените му наследници смятаха за разумно да проявят към потиснатите народни маси зад Желязната завеса. Както един бивш роб се изрази лаконично: “Ако Сталин не беше умрял, ние щяхме да умрем”.

Превод от английски: Мария КИСЕЛИНЧЕВА
Документационен център към радио “Свободна Европа”. Текстовете “Остров Персин, най-големият лагер в България” в предишния брой и “Как новината за смъртта на Сталин достигна Белене” ще бъдат публикувани в книга трета от поредицата “Писахме, да се знае” - “ПРЕЗ АДА”.