ПРО и АНТИ

Какво би станало в деня на Страшния съд при призоваването на Карл Маркс (1818-1883), човека (или чудовището), на чиято съвест би следвало да лежат стотици милиони изтребени, осакатената заради несъстоятелните му теории съдба на милиарди хора през последните почти два века? Предвид тежестта на деянията му би следвало измамниците, крадците, конекрадците, лихварите, проститутките, прелюбодейците, серийните убийци (изброяването по азбучен ред е фрагментарно и непълно) на часа да бъдат оневинени и приети с отворени обятия в рая.
При все това справедливостта изисква още тук да отбележа, че ако той не е бил с всичкия си, вината е по-скоро у онези, които са го последвали. Къде е бил техният ум? Родителят ми непрестанно ми набиваше в главата след поредната лудория и оправданието ми, че другите правели същото, дали съм щял да се удавя, ако другите се давели?!
Онези, които взеха името му за верую, със сигурност не го бяха чели, а ако го бяха чели, не го бяха разбрали и към тях със сигурност спада Ленин. След преврата в Русия през 1917 г. той всуе чака дълго време световната революция (предимно в Германия, като една от най-развитите индустриални държави, както гласи теорията), сякаш учението на Маркс почива върху съзаклятие на шайка нехранимайковци.
Колкото и да се взираме напр. в снимките на Чаушеску, на Тато, с лупа да ги разглеждаме, от несбръчканите им лица не остава и грам съмнение, че никога не са го отваряли!
А другите (Кауцки, Бернщайн, Ласал), които си бяха дали труда да го прочетат и проумеят, естествено отделиха плявата от зърното и станаха… ревизионисти. Цялата социалдемокрация е едно продължение на Маркс, но с други средства. Кървавите обрати (“революциите са локомотивите на историята”), любимата му версия за човешкия път, бяха отречени. Революция значи рев и полюция.
Първите ми срещи с комунистическия пророк имаха анекдотичен характер. В основното училище “Кирил и Методий” на село едно момче го нарече Крал Маркс. Поради двусмислицата то можеше да има предвид не толкова, че е посягал на чуждото, колкото че е владетел, но се даде превес на първото и известно време го разкарваха из общината.
В езиковата гимназия в Ловеч учителят по фонетика, чието име не помня, се опита да ни каже на немски крилатата фраза “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”, но не сполучи от първия път, смути се и обеща да провери как гласи точно. Сега знам навярно със сигурност защо не успя: след десетгодишен плен в Сибир, след края на войната, оцелял по чудо, бе в реда на нещата фразата да е свързана с преживяванията му и като нещо тягостно да е изтласкана в покрайнините на съзнанието му.
Както в случая с маркиз дьо Сад, Маркс притежава необуздана фантазия, чиито фантасмагории са лишени от практически смисъл. След ранния, по-зрял в живота и творчеството му период, той напуска пределите на философията под претекста, че нейната задача следвало да е “да промени света”.
“За промените” е нужно да си затвори очите пред реалността. Това е и основната причина, че ако Питагор, Колумб, Нютон, Айнщайн и др. довеждат прозренията си до неопровержими истини (било теоремата за триъгълника, откриването на Америка, гравитацията, връзката на материята със скоростта на светлината), то от Маркс остават мъгляви крилати фрази, чиято приложност, въпреки прилежното им прилагане в различни части на света, в най-добрия случай буди само насмешка.
Да си водещият, най-добрият в безчет области (философия, политическа икономия, социология, история) е непосилна задача дори за дарованието и работоспособността на Маркс.
Крахът на Маркс е навярно в голяма степен обусловен и от начина му на живот. В духа на времето той се силел да бъде не само учен, но и бонвиван (“Аз не съм марксист”). Живеейки охолно в Лондон (след първите несгоди) благодарение на наследствата на жена си и финансовата подкрепа на Енгелс, той има време да забележи прислужницата си Хелене Демут (1820-1890) и да я съблазни. Ражда се дете на име Фредерик (1851-1929), което дават за осиновяване и чието бащинство поема Енгелс. (Изглежда, чак на смъртния си одър съратникът му се отрича от лъжата си.)
Такива истории с очарователни и не дотам очарователни слугини са се случвали и ще се случват дорде свят светува или дорде съпругите не се откажат от чуждата помощ в домакинството. В случая бихме могли дори да приемем, че например отговаряйки в шеговит въпросник в бележника на дъщеря си Жени “Nihil humani a me alienum puto” (нищо човешко не ми е чуждо) не е лъгал.
Ала съчинителят на истмат, диамат и научен комунизъм не бил до такава степен дебелокож, колкото следовниците си Ленин и Сталин (“смъртта на един човек е трагедия, на милиони - статистика”), и макар че не убил човек, а дори напротив - заченал себеподобен, Мавърът (така го наричали заради смуглия цвят на лицето му; колко неподходящ прякор спрямо трогателния Мавър на Шекспир от “Отело” за един осквернител на брачното ложе!) се разболял. От 1862 до 1874 г. Маркс страдал от една кожна болест, манифестираща се с обриви и циреи в областта на чреслата. Днес учените са почти единодушно на мнение, че става дума за Hidradenitis suppurativa.
И без Фройд механизмът на болестта му е почти ясен: извършвайки грях, чиито последици не приема, подсъзнателно той се самонаказва. Наказанието се състои в гнойните лишеи и циреи, които би следвало да му попречат/затруднят да повтори деянието си. (В почти същия случай според древногръцката митология един древен цар става изобретател на презерватива, защото от семето му се раждат змии и гущери; обривите в случая на Маркс са своего рода заместители на кондомите.)
Ала физическото страдание не било достатъчно за самонаказването му. Както разказва и доказва например Фолкер Елис Пилгрим в “Сбогом, Маркс” (“Роволт”, 1990), завинаги секва и творческата му фантазия и той действително не написва нищо забележително, въпреки че изписва тонове хартии след “Капиталът”, т. 1 (излязъл през 1867 г.).