ПРО и АНТИ

От каквато и гледна точка да оценяваме случилото се преди седмица в Порто Карас край Солун, то е успех за България. Парадоксалното е, че вместо Петър Стоянов, Иван Костов и Надежда Михайлова, които са истинските “виновници” за успеха, там бяха Георги Първанов, Симеон Сакскобургготски и Соломон Паси. Като изключа последния, събитията се развиха по-скоро въпреки другите двама. В политиката е така. Надявам се, че паметта ни ще помогне един ден на историята да възстанови справедливостта.
   Иначе нашата прогноза се сбъдна изцяло. България не получи точна, а индикативна дата за завършването на процеса на преговори за членство в ЕС – 2004 г. Въпреки липсата на конкретност, и това е много хубаво. Проблемът е, че датата, за която Соломон Паси се бореше, трябваше да е преди месец май, защото тогава изтича мандатът на сегашната Европейска комисия. Като дойдат новите комисари – я камилата, я камиларят. Отделно от това са нормалните срокове за разпределяне на пълномощията, за гласуване на бюджети, за оторизиране на участниците за преговори, за опознаване на партньорите, за съгласуване на постигнатото и т. н. Важното е, че в Солун българският президент беше допуснат до общата снимка, въпреки салтанатите на домакините. Защото в случая това беше припознаване на България като член на общоевропейското семейство. За тези, които не знаят, на жаргон в ЕС снимката се нарича “семейна”, по презумция за семейството на обединена Европа. Ако те няма, чакаш пред портите. Нещо повече, малко преди фотосветкавиците, от българската делегация беше поискана и получена подкрепа за постепенното интегриране на Западните Балкани към ЕС. Изглежда дребно, наистина, но от десетилетия насам на страната ни не е отделяно такова внимание и не е отдавана такава отговорност. С риск да ме обвинят в пристрастия твърдя, че освен стабилизиращата роля на България на Балканите през последното десетилетие, една от причините това да се случи, е последователната позиция на делегацията ни в Съвета за сигурност на ООН по време на Иракската криза.
   Най-важното, записано в заключителната декларация от Солун, е, че България и Румъния са част от сегашното, пето, разширяване на ЕС, което де факто е не с 10, а с 12 страни. Потвърждават се решенията на Европейския съвет от Копенхаген, според които целта е България и Румъния да бъдат приветствани като членове на ЕС през 2007 г. На основата на постигнатия напредък ЕС подкрепя България и Румъния в техните усилия да приключат преговорите за присъединяване през 2004 г. За индикативната дата вече стана дума. Не на последно място, годишната помощ за двете страни се увеличава с 30 процента, което в числово изражение означава за 500 млн. евро за страната ни.
   Поради факта, че България е значително по-напред от Румъния в “затварянето на главите” (24 срещу 19) , за нас е от голяма важност категоричната позиция на лидерите от ЕС, всяка страна кандидат да бъде оценявана поотделно: веднъж според постигнатия напредък в преговорите, и втори път - по реалните показатели. Това не е повод за вирене на нос, защото кабинетът на Сакскобургготски е цар на волнодумието и посланията, но при експертните оценки нещата често изглеждат твърде различни. Пример – висящите въпроси с АЕЦ, реформите в съдебната система и липсата на напредък в борбата с престъпността, включително трансграничната, за която Европа открай време е особено чувствителна.
   След дадените препоръки през декември 2003 г. на основата на редовния доклад на Комисията и на стратегическия документ, Европейският съвет ще оцени постигнатия напредък и ще представи очакваната рамка за завършване на преговорите за присъединяване. Ако съумеем да спазим досегашния ритъм на договаряне и постигнем достатъчно голям и стабилен икономически ръст, можем да разчитаме, че на срещата на върха през декември, ще получим финална дата преди май 2004 г. Ако не се справим, казано простичко, става лошо.
   Дотук за България. Защото основна цел на срещата в Солун беше представянето на проекта за Конституция на ЕС. В продължение на 16 месеца нарочно създаденият Конвент под ръководството на бившия френски президент Валери Жискар Д’Естен, успя да изработи документ, който противно на очакванията, получи одобрението на лидерите на страните-членки. По този начин беше създадена основата за институционализирането на съюза. Беше намерено “златното сечение” между федерализма и кооперирането на националните държави. Независимо, че “висящите” въпроси за принципа на ротацията, за европейския президент, за статута и броя на комисарите, за разпределението на задълженията и пълномощията остават, вече има текст, върху който може да се стъпи и да се гради.
   Разбирам, че всичко, за което пиша, може да звучи малко абстрактно, след бръкване в пробития джоб. Точно затова напомням на мечтателите, че приемането на България в ЕС не е панацея. То не е покана за вечеря в луксозен ресторант. Членството в ЕС е непрекъснато усилие, непрекъсната работа, на плодовете на която можеш да се радваш само по време на отпуска. Членството в ЕС е право да се конкурираш с най-добрите и да се радваш веднъж на състезанието, и втори път на резултатите. Далеч съм от мисълта, че в действителност нещата в ЕС са толкова идилични. Но все пак – там вече има изработени правила. Най-големият проблем пред нас е не само да ги въведем в България, но и да започнем да ги спазваме. Съпротивата на групировките ще е жестока. Зад тях стоят могъщи политически лобита. Вижте кой какви закони прокарва и подкрепя в парламента, и картината ще ви стане от ясна по-ясна. Не забравяйте, че първият закон, който прие 39-тото Народно събрание, беше Законът за хазарта. Това да ви напомня с нещо за Мадрид и антропологията?