ПРО и АНТИ

В книгата си “Митовете на българския преход” Филип Димитров отделя цяла глава на въпроса за причините за днешното състояние на СДС. Той е разгледан така подробно, че почти няма какво да добавим, можем само да го цитираме. СДС в коалиционния си период, според него, въпреки всичките си недостатъци е представлявал по-управляема, по-неподатлива на клиентелизъм, по-близка до модерното разбиране за йерархия и управление, по-отворена към членовете си организация, нежели партията, в която се превърна той след 15 февруари 1997 г. Идеята, че превръщането на СДС в партия може да бъде цяр за всички политически проблеми на България, се разглежда като един от най-устойчивите митове на прехода. “Партиите - казва авторът, - нямат нужда от това лидерът да е фюрер или командир по две причини: първо, защото многото контрол...деморализира членовете и второ, защото огромният контрол на лидера-началник е най-често илюзорен. Зад всеки Бонапарт наднича не особено привлекателното лице на някой Фуше...”. И наистина, когато на конференцията през 2000 г. “всевластният” Иван Костов се опита да попречи на избирането на някои компрометирани личности в ръководството, той не просто остана неразбран, както смятаха някои, а направо беше пренебрегнат и оказа безпомощен и лишен от инструменти да противостои на подкрепяните от апарата клиентелистки тенденции в партията”.
   Класическият образец на такава партия със строга пирамидална структура и централизирано управление е КПСС. Не случайно нейният ръководител се нарича “генерален секретар”. Това е една по начало техническа длъжност, която отговаря за вътрешнопартийния апарат, но тъй, като в този тип партии апаратът в крайна сметка винаги взима властта, то и неговият началник става партиен водач. Надежда Михайлова също знае това и тук е вероятната причина тя да избере за съответната длъжност в СДС една никому неизвестна и очевидно никого не застрашаваща личност. Но и това не е решение на проблема. За да управлява ефективно една такава партия на Сталин му се е налагало да избива периодично част от апарата и да го заменя с нов. Днес, за щастие, такива похвати нито са възможни, нито пък необходими в светлината на казаното по-горе за нуждата от контрол.

   НОВИТЕ ЛИЦА В СДС
   Според едно схващане митовете се раждат, когато има разминаване между желания и действителност. Човешкото съзнание не иска да възприеме неудобната реалност и, за да запази комфорта си, създава успоредна. Ако това е така, то времето след едно изборно поражение е идеалното време за митотворчество. Това обяснява и раждането на мита за нуждата от нови лица в СДС.
   След загубата на изборите през 2001 г. и преди последната национална конференция сред привържениците на СДС беше разпространена анкета, чиито въпроси съдържаха предизвестените си отговори. Един от въпросите в нея гласеше: “необходими ли са нови лица в ръководството на партията?”. Разбира се, над четири пети от отговорите на този въпрос бяха положителни. Като резултат в НИС бяха избрани лица, които и до днес са толкова нови, че никой не знае имената им.
   Принципът “нова булка – нов късмет” си е чисто хазартен и приложен в политиката не води до никъде. Добрата политика се прави с добри специалисти. Наивно е да смятаме, че такива лежат някъде скрити като диаманти и трябва само да ги открием. Личностите имат свойството да се изявяват сами. Освен това, добрите политици, също както добрите писатели, именитите оперни певци и физиците-нобелисти не се раждат с дузини, особено в малки страни като България.
   За съжаление

   СДС БОРАВИ КРАЙНО РАЗТОЧИТЕЛНО С КАДРИТЕ СИ
   След изборната загуба през 1994 г. Филип Димитров подаде оставка и с това сложи началото на една практика. Същото направи и Иван Костов през 2001, макар и на децата да беше ясно, че не действията на двамата са причината за тези изборни загуби. Постъпката на Филип Димитров може да бъде обяснена и оправдана. Той искаше да наложи принципите на отговорността и морала в политиката, които така липсваха (и липсват) на нашата политическа класа и го стори чрез личния си пример. Лошата страна на тази практика е, че след няколко мандата СДС рискува да остане без що-годе представителна личност, годна за председател на партията. Ако се огледаме, ще видим, че в нашата част на света такава практика е по-скоро изключение. Като пример, колкото и спорен да е, бих посочил политическата действителност в Турция, която позволява на партийните водачи да останат дълго в политиката и многократно да заемат премиерски пост. Вярвам, че за политическата реалност в България е естествено да бъде по-близка до турската, отколкото до английската...
   Казаното дотук представлява критика. Тя не е насочена само към сегашното ръководство на СДС, защото то не е по-виновно за това състояние на нещата повече от всеки друг седесар, поддал се на гореспоменатите два мита – а това сме, в една или друга степен, всички ние. За да не остане критиката гола, за да се преодолеят последствията от тях, трябва да се направят две неща. За тях не се изисква кой знае какво – достатъчно е само добра воля.
   Първо: да се промени уставът на СДС и СДС да се превърне от партия със строга пирамидална структура в организация от хоризонтален тип, в която между местните клубове и централното ръководство да няма никакви междинни звена. Инициативата за създаване на такива клубове да идва отдолу. Да се възстанови статутът на присъдружните организации и по всякакъв друг начин да се поощрява разнообразието и инициативата на членовете. С други думи

   ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ СДС В ОТВОРЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ
   Обявяването на СДС за християндемократическа партия беше направено от практически съображения – същите, поради които една сутрин и ДПС се събуди като либерална формация: възможността за членство в Европейската народна партия. В това няма нищо лошо, но в СДС трябва да бъдат представени и други идейни течения, в частност консервативното, което, поне на идеологическо равнище, е по-застъпено между интелектуалците в СДС, отколкото християндемократическото.
   Второ: да променим отношението си към кадрите. Най-добрите нови лица са изпитаните в управлението стари лица. СДС не може да си позволи лукса да се задъхва от липса на кадри и същевременно да държи в склада политици като Филип Димитров и Иван Костов.
   Съзнаваме, че казаното дотук далеч не изчерпва нашите проблеми. Съзнаваме също така, че то, заедно с другите опити за реформиране на СДС може да доведе, ако бъде неправилно тълкувано, до разцепление в партията, и то по най-глупавия признак – на обвързване с отделни личности. Тези дни прочетох в Интернет форума едно характерно изказване: “Истината (в СДС – б.м.) е на страната на А., а не на (Нарочно не съобщавам имената на споменатите лица, за да не създавам настроения). Това изказване е ужасяващо. Никой не е и не може да бъде едноличен носител на истината. Да се обявяваме за костовисти, михайловисти или сугаревисти в момент, когато главната цел е да се извади СДС от кризата е толкова безсмислено, колкото да се вика за “Левски” или “Славия”, когато играе националният отбор. СДС е националният отбор. Ние сме за него.