ПРО и АНТИ

Годината е 1873, февруари месец. Левски е заловен, осъден от турския съд, обесен и заровен в гробището на престъпниците, край София. Всред общия страх сковал българите, намират се трима, които през нощта изравят мъртвеца, опяват го и го погребват в олтара на църквицата "Св. Петка Самарджийска", впоследствие оказала се в центъра на днешна София. С подвига си, те спасяват името на Апостола на българската свобода от опозоряване и защитават националната ни чест.

Годината е 1956, май месец. Учени от Археологическия институт с музей при Българската академия на науките, правят разкопки в църквата "Св. Петка Самарджийска". И са навреме предупредени, че в олтара, отляво на престола, е погребан Левски. Да внимават.

Неочаквано обаче, "отгоре" идват ясни и категорични указания, гробът, ако се окаже в църквата, да бъде незабавно и безшумно ликвидиран - управляващите комунисти съобразили, че гробът на Левски ще привлича българите много по-силно от проектирания на 50 - 60 м от него паметник на Ленин, ще повдига националния дух и престижа на църквата и ще пречи на плана за включване на България в СССР. От което на археолозите им става ясно, че от това какво ще открият, ще зависи кариерата им.

И те внимават. В нарушение на Инструкцията за разкопките, дават кирки в ръцете на двама вулгарни типа и ги оставят без контрол. Единият разбива и унищожава напълно лицевите кости на Левски. Другият прави на парчета главата на Бенковски (вождът на Априлското въстание), оказала се също погребана тук. Тук е погребано и обезглавеното тяло на владайския герой Гьоре Николов. Три плочи-кръстове на пода маркират трите необичайни погребения. Но че цялостният скелет е бил на Левски, няма съмнение - открит е отляво на престола и е с дължина 172 см - ръстът на Апостола.

След което, пак в нарушение на Инструкцията, разкопките са прекратени, поисканата комисия отказана, експертизите отменени, дневникът фалшифициран, а всички кости, събрани в циментов чувал, изчезват завинаги, захвърлени Бог знае на кое софийско сметище. Така, учени от БАН изпълниха единственото и последно желание на Левски пред смъртта - гробът му да е в България и всеки да го знае.

Всички тези събития щяха да потънат под пепелта на забравата, ако по ирония на съдбата със случая не се бе заел писателят Николай Хайтов. По запазените и издирени от него факти, документи и свидетелства в 6 книги ("Последните мигове и гробът на Васил Левски", 1985 г., "Гробът на Васил Левски", 1987 г., "Исторически документи и свидетелства за гроба на Васил Левски", 1992 г., "Аферата с гроба на Васил Левски", 1997 г., "Гробът на Васил Левски" - сборник с документи и свидетелства, 2002 г., "Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски", 2004 г.), този родолюбец сътвори невероятната епопея на борбата срещу удушвачите на истината в БАН. Но не остави и сянка от съмнение в истината за препогребването на Левски - призната от БАН, с решение на ръководството му от 24.04.1986 г. за поставяне паметна плоча пред църквата и потвърдена с решение на президиума и научния секретариат от 26.06.1987 г.

Оттогава БАН мълчи. Истината е установена. Науката е казала думата си. Въпросът е приключен. Какво повече?!

ВЪПРОСЪТ  ОБАЧЕ  НЕ  Е  ПРИКЛЮЧЕН

Защото става дума за истина, но не каква да е, а истината за престъпление без прецедент не само в българската, но и в световната история. Което, вече 54 години, безчести незаслужено името на България, вместо името на извършителката му - БАН.

Защото, като оскверни и унищожи, в угода на управляващите комунисти, този уникален пантеон на българската слава в центъра на София, БАН го превърна в най-страшния за една нация паметник - паметникът на националния позор. Чрез който, обаче, разкри без да иска и собствената си аморална, псевдонаучна и антибългарска същност.

Защото, вместо да се ужаси от чудовищната си гавра с националната чест на България и да заклейми и даде под съд виновниците, БАН се погрижи единствено за ... израстването им в кариерата. С което потвърди етичните си атрибути: морална тъпота, интелектуален цинизъм, пълна липса на самосъзнание за национален дълг и отговорност и арогантно незачитане на чувствата и достойнството на българското общество. Качества, които подпомагат БАН в "научното обслужване" на това общество.

Защото и след 1956 г., та и до днес, произволите, беззаконията и партийната кадрова политика в БАН я превърнаха в партийно-държавна мафия от авторитарен тип, а някои от институтите - в бази за грабежи и безчинства на алчни, корумпирани директори и антуража им от безделници, некадърници, шарлатани и бандити. Паразитиращи под егидата на БАН върху ограбената и разорена икономика на страната.

И защото с мълчанието си и с отстраняването на паметната плоча от църквата, БАН тихомълком е заличила гроба на Апостола. За да заличи следите на неизмеримия си позор.